П-ският АС написа:Производството е по реда на § 2, ал.1 от ПЗР на ГПК, във връзка с чл.196 и следващите от ГПК-1952 г / отм./.
Обжалвано е Решение № 495/23.102009 г, постановено от П. Окръжен съд по търговско дело №1234/2004 г по описа на същия съд. Първоинстанционният съд е приел, че е сезиран с искове, предявени на договорно основание и конкретно е приел,че се касае до иск по чл.79, ал. 1 от ЗЗД във връзка с чл.230, ал.1 от ЗЗД за заплащане на суми, представляващи обезщетения за претърпени вреди и пропуснати ползи от неизпълнение на договорно задължение.
Съдът се е произнесъл по същество като е отхвърлил предявените на договорно основание искове за сумата от 14 217.84 евро, както и сумата от 3744 лв, представляваща заплатен ДДС върху стойността на доставените материали. По силата на същото решение е отхвърлен и иска за сумата от 17 840 евро щретендирана като направени от ищеца разходи за производството на определена готова продукция /2050 броя панталони и 180 броя якета/.
Във въззивната жалба се поддържа оплакването, че обжалваното решение е процесуално недопустимо - съдът не се е произнесъл по предявеният деликтен иск по чл.45 от ЗЗД, с който е бил сезиран.
основание, имащ за предмет: присъждане на обезщетение за вреди от неизпълнение на договорно задължение, т.е. съдът е приел, че правопораждащ договорната отговорност юридически факт е неизпълнението на задължение по сключен договор за наем.
След като съдът не се е произнесъл по иска, с който е сезиран ищеца претендира да се обезсили обжалваното решение като недопустимо и делото да се върне на същия съд за произнасяне по предявения иск - този за непозволено увреждане по чл.45 от ЗЗД.
Ответната по жалбата страна - С.И.Н. от град П. не е ангажирал становище по допустимостта и основателността на жалбата.
П. Апелативен съд разгледа делото с оглед на изложените във въззивната жалба оплаквания и прие следното:
Първоинстанционният съд след продължителна и доста мъчителна /за ищеца/ процедура по отстраняване недостатъците на исковата молба е приел, че е сезиран с иск, предявен на договорно основание.
Това е дадената от първия съд квалификация на спорното правоотношение, както в обжалваното решение е прието, че предявеният иск е по чл.79, ал.1 от ЗЗД във връзка с чл.230, ал.1 от ЗЗД- обезщетение за вреди, в двете предвидени в закона чл.82 от ЗЗД проявни форми: претърпени загуби и пропуснати ползи., настъпили в резултат на неизпълнение на договорно задължение.
Последното произтича от договор за наем сключен от търговското дружество ищец „Ф.„ ООД- П. и фиическото лице С.Н., посочен като ответник по делото.
Дали между страните в настоящия процес е възникнало облигационно отношение по повод на договор за наем или не - това е въпрос, който касае спорния предмет и същият следва да се разреши в съдебния акт по съществото на спора.
Основното оплакване на ищеца, поддържано във въззивната жалба е, че той като ищец е сезирал съда с иск ,предявен на деликтно основание - чл.45 от ЗЗД. След продължил обаче близо пет години исков процес е постановено съдебно решение, с което съдът се произнася по иск, предявен на договорно основание.
Такъв иск обаче ищеца изобщо не е предявявал и в исковата молба подробно е пояснил, че вредите са настъпили за него като резултат от виновното поведение на ответника С..
И. молба е депозирана на 08.10.2004 г и считано от тази дата в продължение на четири месеца - до 22.02.2005 г. /вж. протоколно определение от същата дата-л.87/ между ищеца и съда е протичала оживена кореспонденция на тема - какъв е предявения иск и кой точно е ответна страна по процесуалното отношение.
си представител търпеливо, но без да влага процесуално усърдие е „отстранявал недостатъците на исковата молба, посочени от съда.
В този случай важно е какви са изложените от ищеца обстоятелства в обстоятелствената част на ИМ.
Последната е действително противоречива: ищеца твърди, че търговското дружество -ищец е използувало под наем част от „базата на ответника л.с. на физическото лице С.Н., който имено е посочен страна - ответник по делото.
По нататък ищеца твърди в обстоятелствената част на исковата молба, че „В базата производствена дейност развиваше фирмата на г-н Н. - „Н.„ЕООД.
В последваща молба - уточнение от 21.12.2004 г. /л.71 от делото/ процесуалният представител на ищеца е направил поредното уточнение в смисъл, че управителят на ТД-ищец „Ф.„ по поръчка на собственика на базата С.Н. - физическото лице.
Може би малко поизнервен от четирикратното обездвижване на исковата молба процесуалният представител на ищеца е уведомил съда затова, „че все пак се касае до ООД - персонално дружество, а не дружество на капитала". Това е оригинално, но за съжаление законодателят не споделя идеята - чл.64, ал.З от ТЗ в която императивно са посочени кои търговци са персонални и кои капиталови. След това категорично уточнение на ищеца за съда е следвало да стане ясно, че спорът е между търговското дружество - ищец, което след като е ООД е дружество на капитала. За разлика от представляваното от ответника дружество, което след като е ЕООД - вече не е капиталово търговско дружество.
Това разбира се няма съществено значение за процесуалното правоотношение след като ищецът е посочил за ответник не търговското дружество, а физическото лице С.Н.
В молбата - уточнение от 21.12.2004 г все пак е посочено пределно ясно, че правопораждащият отговорността на ответника факт е лишаването от достъп от страна на управителя - С.Н. и технолога / последният не е посочен персонално/.
Твърдението в ИМ е, че именно лишаването от достъп до производствената база е породило „договорна отговорност”.
Но за да се гарантира все пак ищецът е посочил „евентуално" и извън договорна отговорност, без обаче да стане много ясно дали се касае до деликтна отговорност или за неоснователно обогатяване.
Практически в обстоятелствената част на исковата молба не са изложени изложени обстоятелства, нито пък е формулиран петитум от което да стане ясно е наред с основният е предявен и един и втори, при условията на „ евентуалност" иск.
Ищецът е посочил тази правна квалификация на спорното правоотношение - това е негово виждане по въпроса. Съдът е този който има дискрецията да определи правната квалификация.
Ищеца е продължил да прави експерименти на тема правна квалификация, като очевидно е имал очакването, че съдът най-сетне ще приеме исковата молба за редовна, така че да й даде ход.
Д. за което е и поредната уточняваща молба от 10.01.2005 г с която ищеца отново известява съда, че поддържа „основанието за извъндоговорна отговорност", но при условията на евентуалност. След това уточнение ищеца е направил пореден, макар и не много сполучлив опит за правна квалификация като е ориентирал съда към института на – „водене на чужда работа без пълномощие” - чл.60 от ЗЗД.
С това си поредно, без да е последно уточнение на исковата молба ищеца сам си е създал непредвидими трудности .
Първоинстанционният съд е проявил още от самото начало и в продължение на четири месеца постоянна процесуална бдителност в стремежа си да разбере кое все пак лицето, което е предприело управлението на работа, за която предварително е знаело че е чужда.
Не че това има особено значение за предявеният на деликтно основание иск, т.е. няма отношение към спорното материално право .
С разпореждане от 13.01.2005 г първоинстанционният съд е оставил за трети път исковата молба без движение - този път за да се попълни обстоятелствената част на исковата молба -с посочване на обстоятелствата, от които може да се направи извод за това дали ответника се е обогатил, при това за сметка на управляващия чуждата работа. По повод на разпореждането за оставянето на исковата молба без движение ответникът вече се е обезкуражил напълно. Това поне е видимо в молбата му от 21.01.2005 г с поредната /четвърта/ конкретизация на иска.
В тази молба ищеца вече примиренчески е посочил дословно следното: „Допускаме, че е възможно Г-н Н. да е лишил от достъп до производствения цех ръководството на ищеца „Ф.„ООД именно за да се възползува от готовата продукция с цел разпореждане. Първоначалната увереност на ищеца вече по всичко личи, че я няма и това е резултат от непрекъснатото обездвижване на исковата молба.
Дали това „допускане” е вярно или няма да се окаже вярно - на този въпрос, повдигнат е исковата молба към настоящия момент съдът не е дал отговор, тъй като е приел, че искът е за обезщетение за вреди, породени от неизпълнение на договорно задължение, т.е. договорна отговорност.
ищеца е поддържал петитум за присъждане на исковите суми, с които ответника се е обогатил неоснователно и това е станало за сметка обедняването на ТД-ищец.
Но въпреки направеното уточнение следва нова изненада за ищеца- исковата молба е оставена отново без движение - за четвърти път/ е оригиналната резолюция - „И. неправилно тълкува разпоредбата на чл.61, ал.2 и ал.З от ЗЗД. По-нататък следва вече автентично тълкуване на същата разпоредба от съда по въпроса и ново разпореждане за уточняване на основанието - този път на евентуалната претенция.
Оказва се, че цялата кореспонденция между съда и ищеца, продължила близо 4 месеца е водена на тема кой е предявеният евентуален иск.
Очевидно отегчен от многобройните уточнения процесуалният представител на ищеца с писмена молба от 03.02.2005 г е направил решителен процесуален ход: заявил е отказ от евентуалният иск /какъвто практически не е бил предявен/. За яснота ищецът чрез процесуалния си представител е заявил, че поддържа „основните искове", посочени в молбата, въз основа на обстоятелствата, посочени в исковата молба".
След това четвърто и последно „уточнение" от страна на ищеца най-сетне следва разпореждане от 07.02.2005 г. /л.83/ за насрочване на исковата молба в открито съдебно заседание.
След като ищеца изразява становище, че поддържа „основните искове” и съдът след такова едно „уточнение” приема че исковата молба вече е редовна би могло да се мисли, че между ищеца и съда има консенсус по въпроса кои са предявените като основни искове.
Да се смее ли човек, да плаче ли....
