Запор по несъществуваща банкова сметка.

[guest1]

Уважаеми Калахан - следя темата от самото начало, но понеже имах усещане - че има „личен момент“ - си замълчах.
Прав сте за всичко казано от Вас до момента. Както по-общото, че задължения трябва да се плащат, така и това, че мерките трябва да са адекватни и ефективни! Запорирането на сметка - несъществуваща или реална, но празна - е кьорфишек! Има израз - „На босия - цървулите ... не можеш да вземеш!“
А по въпроса за лихвите: банковите лихви са „пазарни“ и в момента - нищожни. А наказателната (доколкото помня) - „плюс 10%“! Ако банковата е 2%, наказателната става 12% - увеличение 6 пъти! Защото се търси възпиращ ефект - да не се стига до там!

[lawchoice]

Възможно е крайният акт да не отразява действителното положение между страните, но с оглед интересите на страната е предвидена възможността за оспорване на констатациите на съда при наличие на извънредни обстоятелства. От друга страна, правната сигурност - зачитането на влезлите в сила съдебни актове е основополагаща за съществуването на държавността /доколкото държавата е изкуствен организъм, който се крепи само на подобни правни постулати/.

Извънредният способ за отмяна на влезли в сила решения именно затова е извънреден - защото е допустим в строго лимитирани случаи. Целта е тази, която посочваш - правната сигурност. Правната сигурност обаче не може да се абсолютизира. Щом законодателят е позволил погасяване на задълженията след влизане в сила на съдебното решение /чрез иск по чл. 439 ГПК например/ поради новонастъпили обстоятелства, значи законодателят мълчаливо, конклудентно се е съгласил, че при определени обстоятелства е позволено съдебните решения да се изпълняват - било поради тяхната несправедливост, било поради други причини.
В по-философски план имам някакъв смътен спомен, че някой от философите беше въвел концепцията за легитимния отказ от подчинение на държавната власт - в случаите, при които тя не произтича от легитимни основания.

Различни са обстоятелствата, които съм видял, за да коментирам твоят пост. Там сочиш евентуална предубеденост на съда въз основа на качествотото и статута на страните по делото и възможността за евентуален отказ на страната да изпълни обвързващия я със СПН съдебен акт. Като български граждани, безспорно е, че двамата с теб имаме право на лично мнение по коментирани тук въпроси. Съдът, обаче, като чужд на страните по спора държавен орган дължи безпристрастно отношение и произнасяне, спрямо закона, такъв какъвто е. Като такъв той е длъжен да осигури произнасяне на независим и безпристрастен орган по отношение и на двете страни. В тая връзка, предлагам един казус /надявам се nikodim77 да ме извини/, който да илюстрира нагледно моята теза:

Предявен иск от Топлофикация София срещу физическо лице за сумата от 6 000 лева, представляваща потребена, но неплатена топлинна енергия за период, включващ 18 месеца, преди завеждане на иска. Ответникът Пенчо представя писмени доказателства - принтирани справки за извършени преводи от неговата сметка в полза на Топлофикация, но първоинстанционния и въззивния съд отхвърлят тези твърдения, с мотив, че представените справки не представляват платежен документ. Пенчо обжалва въззивното решение, като сочи, че преценката на съдилищата по фактите е неправилна, но не успява да обоснове правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. При това положение, касационният съд не допуска касационно обжалване. Недоволен от крайният резултат, Пенчо подава молба за отмяна на влязлото в сила въззивно решение на основание чл.303, ал.1, т.1 ГПК, като представя като нови доказателства заверено копие от платежните нареждания, с които е платил търсеното от Топлофикация задължение. При това положение, следва ли съдът, в извънинстанционното производство по отмяна на влязъл в сила съдебен акт, да уважи молбата на Пенчо? Отговорът, според мен, е ясен и еднозначен - не, не следва. За разлика от нас /като потребители тук/, съдът в правовата държава не може да уважи такава претенция, без значение колко справедлива му изглежда тя - защото той следва да се грижи и за правата на отсрещната страна, която очаква производството да се проведе по предварително описания в закона начин. Колкото до философията, струва ми се, че следната мисъл е подходяща да илюстрира написаното по-горе с две думи: "Всяка несправедлива постъпка, за постигане на справедлива кауза, носи в себе си своето проклятие"

[kalahan2008]

Отговорът, според мен, е ясен и еднозначен - не, не следва. За разлика от нас /като потребители тук/, съдът в правовата държава не може да уважи такава претенция, без значение колко справедлива му изглежда тя - защото той следва да се грижи и за правата на отсрещната страна, която очаква производството да се проведе по предварително описания в закона начин.

И аз така мисля. Съдът си е свършил работата - не може да присъди нещо извън закона. А в случая е ясно, че страната не е упражнила навреме правото си на защита и не е събрала относимите доказателства още в първоинстанционното производство. Именно това е идеята на въведеното с новия ГПК концентрационно начало.
Но именно за такива случаи законът предоставя на длъжника други способи за защита, а именно - давност, несъстоятелност и др.
И аз мога да предложа сходен казус:
Издаден запис на заповед. Длъжникът е платил задължението по банков път, но в платежното за банковия превод не е написал основанието за плащане. Кредиторът се снабдява със заповед за изпълнение, длъжникът възразява, води се иск по чл. 422 ГПК, искът е отхвърлен /не помня дали поради изтекла 3-годишна давност или заради погасяване на задължението/. Кредиторът обаче завежда нов иск, този път за неоснователно менителнично обогатяване, за който има допълнителен 3-годишен давностен срок /3+3 г./. Длъжникът отново възразява, че е платил. Съдът този път уважава иска с мотива, че в платежното не е посочено за какво се плаща и че не е доказано, че е платено точно това задължение. Грешката на ответника тук е, че е можел, при условията на евентуалност, да направи възражение за прихващане, но не го е сторил. Така задължението е платено, но длъжникът въпреки това дължи. И започва борба за давност - несеквестируемо единствено жилище, трудово възнаграждение на МРЗ и т.н., класическата защита на длъжника.
Въпросът е - оправдано ли е такова поведение на длъжника, при положение че е осъден с влязло в сила съдебно решение. Вътрешно за себе той счита, че е крайно несправедливо да плаща два пъти, а кредиторът е нагъл и си иска парите.
Друг казус /съвсем пресен/ - ипотека с двама ипотекарни длъжници, цесия, единият длъжник плаща изцяло на цесионера по банков път. В основанието на платежното ясно е записано за какво се плаща. Но цесионерът не признава плащането - пак с аргумента, че не било сигурно за какво е платено. Искане до ЧСИ да прекрати изп. дело /този ЧСИ е потребител на този форум и няма да посоча името му/, той отказва с аргумента, че не е компетентен да преценява дали е платено или не. Жалба срещу отказа за прекратяване на изп. дело, съдът /единствена инстанция/ постановява /без да обсъжда представените доказателства за плащане по банков път/, че задължението не е платено. Платилият задължението длъжник не може да повярва, но такива неща се случват. Какво трябва да направи длъжникът, за да се защити срещу нахалния кредитор и ЧСИ?
За такива казуси говоря.

[lawchoice]

Отговорът, според мен, е ясен и еднозначен - не, не следва. За разлика от нас /като потребители тук/, съдът в правовата държава не може да уважи такава претенция, без значение колко справедлива му изглежда тя - защото той следва да се грижи и за правата на отсрещната страна, която очаква производството да се проведе по предварително описания в закона начин.

И аз така мисля. Съдът си е свършил работата - не може да присъди нещо извън закона. А в случая е ясно, че страната не е упражнила навреме правото си на защита и не е събрала относимите доказателства още в първоинстанционното производство. Именно това е идеята на въведеното с новия ГПК концентрационно начало.
Но именно за такива случаи законът предоставя на длъжника други способи за защита, а именно - давност, несъстоятелност и др.
И аз мога да предложа сходен казус:
Издаден запис на заповед. Длъжникът е платил задължението по банков път, но в платежното за банковия превод не е написал основанието за плащане. Кредиторът се снабдява със заповед за изпълнение, длъжникът възразява, води се иск по чл. 422 ГПК, искът е отхвърлен /не помня дали поради изтекла 3-годишна давност или заради погасяване на задължението/. Кредиторът обаче завежда нов иск, този път за неоснователно менителнично обогатяване, за който има допълнителен 3-годишен давностен срок /3+3 г./. Длъжникът отново възразява, че е платил. Съдът този път уважава иска с мотива, че в платежното не е посочено за какво се плаща и че не е доказано, че е платено точно това задължение. Грешката на ответника тук е, че е можел, при условията на евентуалност, да направи възражение за прихващане, но не го е сторил. Така задължението е платено, но длъжникът въпреки това дължи. И започва борба за давност - несеквестируемо единствено жилище, трудово възнаграждение на МРЗ и т.н., класическата защита на длъжника.
Въпросът е - оправдано ли е такова поведение на длъжника, при положение че е осъден с влязло в сила съдебно решение. Вътрешно за себе той счита, че е крайно несправедливо да плаща два пъти, а кредиторът е нагъл и си иска парите.
Друг казус /съвсем пресен/ - ипотека с двама ипотекарни длъжници, цесия, единият длъжник плаща изцяло на цесионера по банков път. В основанието на платежното ясно е записано за какво се плаща. Но цесионерът не признава плащането - пак с аргумента, че не било сигурно за какво е платено. Искане до ЧСИ да прекрати изп. дело /този ЧСИ е потребител на този форум и няма да посоча името му/, той отказва с аргумента, че не е компетентен да преценява дали е платено или не. Жалба срещу отказа за прекратяване на изп. дело, съдът /единствена инстанция/ постановява /без да обсъжда представените доказателства за плащане по банков път/, че задължението не е платено. Платилият задължението длъжник не може да повярва, но такива неща се случват. Какво трябва да направи длъжникът, за да се защити срещу нахалния кредитор и ЧСИ?
За такива казуси говоря.

По-горе посочих, че "Всяка несправедлива постъпка за постигане на справедлива кауза носи в себе си своето проклятие". Преди време с теб коментирахме тезата за възможното раздвоение на личността на юриста - той да е и човек, и юрист - т.е. две в едно. Като човек напълно споделям соченото от теб, както и че е житейски необосновано плащането на едно и също задължение два пъти. Като юрист /съдия/ обаче не считам, че имам право на емоции /неслучайно са въведени основания за отвод на членове на решаващия спора орган/. Да се приеме противното въпреки това означава да се разчита на милостинята на конкретен представител на решаващия орган - при решаване на възложен му спор, той да се съобрази с житейската съдба на една от страните за сметка на предписанията на закона и на доказателствата, които е допустимо да прецени, което считам, че е несъвместимо с принципите на правовата държава.